Разпространение на християнството по българските земи

Корените на българското православие трябва да се търсят в християнските общини и църкви на Балканския полуостров. Налице е възходящ църковен живот от 33 г. до 6 в. в областите, които след 681 г. влизат в границите на българската държава.

През периода 4–6 в. Константинополската патриаршия — наричана от българите Цариградска — активизира мисионерската си дейност и отбелязва значителни успехи. Постепенно укрепва църковната организация — увеличава се броят на епископските катедри, на духовниците, храмовете и манастирите. Християнството прониква дори в планинските райони.

Нашествията на славянските племена и прабългарите (6–7 в.) на Балканския полуостров и войните на новообразуваната българска държава (681 г.) с Византийската империя нанасят значителни поражения в селищното устройство. Разрушени са редица крепости и градове, храмове и манастирски комплекси. Въпреки това немалко градове и епископски катедри се запазват и след заселването на славяни и прабългари южно от река Дунав.

Историческите данни свидетелстват за продължителен контакт на славяни и прабългари с Византия и с местното население на Балканите. Има данни за редица случаи на мирно заселване и дори на военен съюз между традиционните противници, за търговски и други връзки, взаимна размяна на пленници и колонизация.

Византийското влияние прониква в младата българска държава — особено през периода на династичните борби сред военно-племенната аристокрация (761–777 г.). Тези сведения подсказват, че и през периода 6–8 в. има пътища и възможности за проникване на християнството сред новите заселници на Балканите.

Между новите поселници и християнското романизовано и полуроманизовано тракоилирийско местно население съществува взаимнопроникващо влияние — както в бита и в социално-икономическия живот, така и в областта на културата, езика и религиозните възгледи.

През първата половина на IX в. в пределите на България се включват нови земи със значителен брой християнско население. В плен попадат десетки хиляди византийски пленници, между които и някои видни духовници. Именно те успяват да запознаят мнозина българи с християнското учение.

По времето на хан Крумовите войни с Византия (811–814 г.) в плен попада и някой си Кинам — привлечен като възпитател в ханския двор, където проповядва християнските си убеждения. Разпространението на вярата в ханския двор създава впечатление за нарастващо византийско влияние. Затова хан Омуртаг (815–832 г.) проявява нетърпимост към чуждата религия и предприема гонения.

Византийски извори свидетелстват за мъченическата смърт на Адрианополския митрополит Мануил, на Никейския епископ Лъв, на военачалниците Йоан и Леонтий, на презвитер Парод и на още 337 християни. Пазена е и паметта на Енравота — син на хан Омуртаг, приел вярата от възпитателя Кинам. Братът на Енравота — хан Маламир (831–836 г.) — е суров спрямо него, но Българската православна църква тачи паметта на Енравота под името Войн като пръв мъченик-българин за новата вяра.

Хан Пресиян (836–852 г.) успява да присъедини значителна част от Македония, по това време плътно населена със славяни. Така относителният дял на християнското население в България нараства значително. Вероятно отношението на хана към християните е толерантно, тъй като политиката е насочена към привличане на византийските славяни към българската държава.

Така, когато настъпва моментът за официалното покръстване при хан Борис, то не идва в историческа пустота. Векове наред по тези земи тече тих, но неспирен процес на навлизане на Христовата вяра — чрез пленници, търговци, дипломати, монаси и смесени бракове. Официалното покръстване на 864–865 г. е кулминацията на дълъг духовен път, извървян от народите на Балканите.