Търновска патриаршия

След покоряването на България от Василий II Българоубиец (1018 г.) Българската православна църква продължава да съществува под формата на Охридска архиепископия. Въпреки запазената църковна структура, над нея постепенно се настанява гръцко духовенство, а богослужебният и канцеларският език е заменен с гръцки.

Охридската архиепископия обхваща огромна територия — Македония, Сърбия, Тесалия, Албания, Епир, Видин, Средец и много други области. Тя е единствената институция, запазила нещо от традициите на Преславската патриаршия.

Независимо от прогръцкото ръководство, Православната църква в тези векове е опора на поробените българи. Тя съхранява езика, книжовността и народностното самосъзнание. Именно в стените на манастири и енорийски църкви се пазят старобългарската писменост и традиция.

При възстановяването на Второто българско царство (1186 г.) братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия. Учредяват нов църковен център в столицата Търново — автокефалната Търновска архиепископия, начело с архиепископ Василий.

В резултат на преговорите между цар Калоян (1197–1207 г.) и Римската курия, през есента на 1204 г. на Василий е дадена титлата архиепископ на Търново и примас на цяла България и Влахия. Макар да признава формалното върховенство на папата, на практика Българската православна църква запазва независимостта си. Сключването на унията е голям дипломатически успех — България получава международно признание.

Официалното и каноническото признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ става през 1235 г. при царуването на Иван Асен II — на голям църковен събор в град Лампсак на Дарданелите. Признанието е дадено от Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси. За пръв Търновски патриарх е провъзгласен Йоаким I.

Диоцезът на Търновската патриаршия се мени в зависимост от границите на Второто царство (1186–1396 г.). Най-голям е по времето на Иван Асен II (1218–1241 г.) — 14 епархии плюс Търновската и диоцеза на Охридската архиепископия: 10 митрополии (Преслав, Червен, Ловеч, Средец, Овеч, Дръстър, Видин, Сяр, Филипи, Месемврия) и 4 епископии (Браничево, Белград, Ниш, Велбъжд).

В XIV в. обхватът рязко намалява: западните епархии преминават към Сръбската архиепископия (патриаршия от 1346 г.), а Варненската, Видинската и южните — към Константинополската патриаршия.

Организацията следва традициите на Преславската патриаршия. Начело стои патриарх, участващ в болярския съвет — понякога и регент с собствена канцелария. Важна роля има синодът, в който участват митрополити и епископи, а понякога и представители на светската власт.

Синодът разглежда процеси срещу еретици, спорове за имоти и различни въпроси от духовен и светски характер. При избор на патриарх синодът предлага трима кандидати, единият от които се утвърждава от монарха.

Господстващото религиозно-философско учение в XIV в. е исихазмът. Негови видни последователи са св. Теодосий Търновски и св. патриарх Евтимий Търновски.

Светската власт изцяло подкрепя Църквата в борбата с ересите. Антиеретични събори се свикват през 1211, 1350 и 1360 г. Патриаршията е и проводник на държавната политика. Пример: по времето на цар Теодор Светослав, заради държавна измяна, патриарх Йоаким III е хвърлен от Лобната скала на Царевец (1300 г.).

Забележително е делото на последния Търновски патриарх св. Евтимий. Високообразован духовник, занимаващ се с книжовна дейност, той полага основите на Търновската книжовна школа, чието седалище е манастирът Св. Троица край Търново.

През 1375 г. е избран за патриарх и развива широка духовно-административна, обществена и книжовна дейност. Предприема важна правописно-езикова реформа — ревизира старите преводи, сверява ги с гръцки оригинали и прави нови преводи на богослужебни книги. Убеден е, че допуснатите грешки в преводите водят до еретически заблуди.

Книжовното дело на св. Евтимий включва жития, похвални слова и послания. Той е последният голям представител на средновековната българска книжовност.

След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) св. патриарх Евтимий е изгонен от хълма Царевец, където се е намирала патриаршията. По-късно е изпратен на заточение в Бачковския манастир, където почива на 4 април 1404 г.

Само година след падането на Търново Цариградската патриаршия пряко се намесва. През август 1394 г. Цариградският патриарх Антоний IV и синодът му издават документ, с който дават мандат на Мавровлахийския митрополит Йеремия да управлява Търновската патриаршия.

Около 1416 г. Търновската патриаршия е вече напълно подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминава под юрисдикцията на Цариград, Охридската архиепископия и Ипекската (сръбска) патриаршия. През XVIII в. е премахната и относителната независимост на Ипекската патриаршия (1766 г.) и Охридската архиепископия (1767 г.) — всички български земи преминават под духовното ведомство на Цариград.