Преславска патриаршия
Първата българска патриаршия (919 г. – 1018 г.)
Официалното признаване (927 г.)
Към 919 г. на Църковно-народен събор е провъзгласена автокефалията и българският архиепископ получава титлата патриарх. Въпреки това международното признаване идва по-късно — с мирния договор от октомври 927 г.
С клаузите на договора се признава титлата basileus на цар Петър I, който встъпва в роднински връзки с византийския императорски двор. В т. нар. Списък на Дюканж четем: Дамян в Дръстър... при него и България беше почетена за автокефална. Не е известно дали е издаден официален църковно-канонически акт за признаването на автокефалията, но навярно е имало такъв.
Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните авторитетни патриаршии на Православния Изток.
Устройство и главни центрове
Главни църковни центрове-митрополии са в Северна България — Плиска, Преслав, Доростол (Дръстър), Бдин (Видин), Моравск — и в Южна България — Филипопол, Сердика (Средец), Брегалница, Охрид, Преспа и др.
Между 927 и 1018 г. са известни по име 9 български патриарси, чийто ред продължава да е неизяснен: Дамян, Леонтий, Димитър, Сергий, Григорий, Герман, Николай, Филип и Давид. Тяхното седалище е в столицата Преслав, а също така и в Доростол (дн. Силистра).
Преместването на патриаршеския престол (968–997 г.)
Военнополитическите обстоятелства през втората половина на X в. се отразяват съдбоносно върху Първата българска патриаршия. Когато Киевският княз Светослав навлиза в Североизточна България (968–969 г.), патриаршеският престол се премества в Доростол.
След нашествието на византийския император Йоан I Цимисхи (971 г.) престолът се мести в Средец (дн. София), станал столица на Западната българска държава, начело с Самуил (997–1014 г.). Поради стратегически причини столицата се мести последователно навътре в югозападните земи, докато в края на X в. патриаршеският престол се установява в Охрид. Тук патриарси са Филип и Давид.
Падането на Първото царство и краят на патриаршията (1018 г.)
След като покорява България през 1018 г., византийският император Василий II Българоубиец запазва независимостта на Българската църква, но под наименованието Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получава титлата Архиепископ на цяла България.
Епархиите, описани в специалните грамоти на Василий II (1019, 1020 и 1025 г.), обхващат тема Македония (без Солунско), районите на Морава, Тимок, Нишава, Срем, Белград, Средец, Кюстендил, Видин, Южна и Средна Албания, Епир, цяла Сърбия и Северна Тесалия.
По-късно, при приемниците на Василий II, диоцезът намалява в полза на Константинополската патриаршия. Едновременно Охридската архиепископия е подложена на елинизация — висшият клир се попълва предимно от гръцкоезично духовенство, а богослужебният език е гръцкият. Въпреки това Охридската архиепископия запазва известна самостойност и продължава традицията на Преславската патриаршия чак до 1767 г.